Спомен за Георги Калоянчев и неговият безсмъртен монолог
Спомен за Георги Калоянчев
(13.01.1925 - 18.12.2012)
Мой български народ...
" Безбройни са международните кръговратности, в които се вре человек из своя си живот. Докато е дребен человек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „ мама " и всички го натрупат с похвали. И колкото повече се източва человек, колкото по-голям става, толкоз повече похвалите понижават, с цел да се изгубят на края, кой знае къде по сложните друмища на огромната международна хвалба, с цел да се разпилеят в глупашки борби, наивни победи и безплодни занятия. Кога мравката срещне мравка, тя я допре с краченце, с цел да й каже, къде има зрънце, тревичка или сладко коренче. Кога се срещнат две пчели, те танцуват всякакви танцове, с цел да си оповестят, къде има повече цвете и прашец. А ние, людете,твари сякаш умни и рационални, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за нежната наслада от окуражителния взор, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка. А какъв брой рационално може да бъде, дами и господа, в случай че се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна популярност, власт, благосъстояния, в случай че проумеем пропилеената на това неписайно ръг насам ръг натам, в случай че си спомним, че тичащият человек освен мъчно диша, само че и мъчно се смее, че даже и влюбените, когато се целуват, се стопират на място. Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, само че най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, светлочервен залез и хоп, тури му гънка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни. Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, какъв брой е трагичен! Нищо сходно, младежи! У мене няма страх, в тялото на всеки един от нас има толкоз доста фосфор, че от него могат да се създадат 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем съчка, там драснем съчка и най-после последната догаряща съчка лекичко пада в премръзналите ръце на остарелия човек.
Мой безпаричен български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят плевели, в домовете ти кълне безбожничество. Мой гальовен и раним български народ, талантлив и толерантен, лъган и ограбван, от цветове и ползи, от непознати съветници и свои безбожници, мой трагичен български народ! Ний, твоите рожби, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата героизъм, нашата приемливост, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас. Мой трагичен български народ, поради страданието ти – реверанс!
Уважаеми дами и господа, когато няма самун, има една остаряла приказка:
" Имало едно време един дядо и една баба... ", когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, само че когато няма религия, тогава е ужасно. И когато нямате самун, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, по какъв начин да свържете двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича!
Млади хора, нека във вашите мемоари звънне от време на време и моят гласец. Дано във вашия път напред се гуши някъде и моя благосклонност. Дано когато ви е много тъжничко или веселичко, си спомните за оня остарял господин в късните дни на есента на своя живот. "
* Монологът на огромния артист от " Кукер Кабаре ", по текст на Любомир Пеевски
